Зимна вечер

Бял, невинен… По свое му истински.

Все още помня онзи мразовит ден, в който газейки в снега и стискайки бутилката с вино се роди идеята за блога. Не този блог. Друг блог. По-хубав, по-мой. Наистина онзи блог ми беше като килер, стар гардероб, който отварям и започвам да крещя. Крещя и крещя, а после го затварям, а писъците и сълзите остават заключени там. Остават в тъмното, без следа и без история.

Помня студеният вятър, помня снегът под обувките си. Беше като в магия. Въпреки колите, въпреки студа, аз вървях и не изпитвах нищо. Беше… Абе, беше си един миг, който скоро няма да забравя. Помня как пишех до късно, както пиша и сега. Стоях с часове, вперил поглед в редовете, а думите се изливаха сами.

Не бива да гледам назад. Но още ме тревожат и измъчват неща от миналото, които скоро няма да ми дадат покой.

Както и да е, идеята ми беше за снега. Толкова бял, толкова чист. Иска ми се да бях като него. Иска ми се, да изчезнех като него, без никой да разбере. И после никой да не помни за съществуването ми, но в един момент отново да се поевя.

И все пак, не мога да си позволя мрачни мисли в такава снежна вечер. Един близък за мен човек, винаги ми повтаря да гледам позитивното в едно нещо. Добър съвет.

Важното е (както ми казаха днес), като теглиш чертата на края на деня, плюсовете и положителните неща да са повече.

Спокойна зимна вечер.